Юджиния Ченг е британски математик, писател и академик. Като професор по математика и научен сътрудник в Арт института в Чикаго, Ченг е известна със своя подход към представянето на математиката по по-достъпен начин за по-широката публика. Тя е автор на няколко книги, включително “How to Bake Pi” и “The Art of Logic in an Illogical World”, които комбинират математика с аналогии от всекидневния живот, за да направят сложните концепции по-разбираеми за обикновения човек. Ченг също така е активен привърженик на идеята, че математиката трябва да бъде по-достъпна и представена по по-адаптивен начин на всички, независимо от тяхната академична подготовка.

Ето какво споделя тя по темата за алтернативните методи на преподаване на математика на деца в начален етап, както и на възрастни, които са убедени от ранна детска възраст, че ‘математиката не е за тях;:

Когато казвам на хората, че съм математик, едно от първите неща, които много от тях казват, е: “Аз наистина не съм добър по математика“. Понякога мога да доловя нотка на гордост в гласовете им, но подозирам, че това е по-скоро опит да се скрие известна доза несигурност, или да се ограничат често болезнените спомени от класната стая.

Натъжава ме това, че темата е толкова конфликтна. Едни вярват, че са „на ти“ с математиката, а други са крайно убедени, че са лоши в това. Но твърде малко аспекти на човешкото поведение могат да бъдат разделени така крайно на черни и бели. Аз вярвам, че всеки може да стане по-добър в нещо, ако му се помогне с правилен подход. Трудно е да повярваш в това, ако си бил белязан от негативни преживявания още в ранните си години в училище. Но знам едно: когато преподавам математика на пет и шест-годишни деца, те обикновено я приемат с изключително вълнение и едва по-късно се научават да се страхуват от нея.

Основният проблем е, че в бързината да преподадем съдържание – дроби, проценти, алгоритми – не обръщаме достатъчно внимание на емоцията, която тази материя поражда у нас. Общоприетите учебни програми не успяват да вдъхнат на децата любов и уважение към математиката. Това не е грешка на учителите – образователната система оценява учениците по резултата им на даден тест, а не по това колко емоция и креативност са вложили в изучаването на предмета. Ако се съсредоточим върху съдържанието за сметка на емоцията, тогава това съдържание няма да се превърне в устойчиво знание. А още по-лошо е, че чрез тази система в крайна сметка създаваме предварителна отрицателна настройка към математиката у децата, за които след години прилагането на важни логически и количествени техники за разсъждение в реалния свят ще бъде изключително трудно.

Колко опасно може да бъде това, стана ясно по време на пандемията. В ранните дни хората, които не разбираха статистическите показатели, смятаха, че прогнозите за бъдеща широко разпространена инфекция са просто всяване на страх.

Като пребиваващ учен в Института по изкуствата в Чикаго, аз преподавам на студенти по изкуства на бакалавърско ниво в продължение на осем години. Повечето от тях бяха зле настроени към математиката в училище. Питам ги какво им се струва най-трудно в този предмет и в отговорите им присъстваха няколко основни, повтарящи се теми: запаметяване, особено на таблици за умножение, тестове с ограничено време, определението за правилно и грешно, както и това да те карат да се чувстваш глупав, защото правиш грешки. Споделят, че често са се чувствали изолирани от класа, задавайки философски въпроси като: „Защо -(-1)=1?“; „Наистина ли числата съществуват?“; „Реална ли е математиката?“ – като на това им е било отговаряно, че тези въпроси са незрели, излишни и неуместни, и че те трябва незабавно да се върнат към своите повтарящи се, алгоритмични задачи.

Мисля си, че настоящият образователен подход отблъсква толкова много хора, че може би да не преподаваме математика изобщо е по-рационално – вместо отношението ни към тази наука да бъде отрицателно, то би липсвало изобщо.

Министър-председателят на Великобритания Риши Сунак има право, когато казва, че имаме “анти-математическа” култура, но той греши, ако мисли, че можем да подобрим ситуацията, като разширим още повече задължителното обучение по математика до 18 години. Последното нещо, от което се нуждаем, е още години на травмиращи уроци по математика. Тези, които обичат математиката, ще продължат да я учат, а тези, които не я харесват, биха били принудени да продължат да учат нещо, което не е в сърцето им.

Това не е призив за отказ, обаче: вместо това, трябва да учим математика по различен начин, който не поражда страх от нея. Когато петгодишните деца за първи път се сблъскват с математиката, процесът на учене за тях е творческа дейност без поставени граници, включваща игра и много изследване. Те учат за числата, използвайки цветни блокчета, които се съчетават по различни начини. Те сглобяват тези форми и разказват различни истории с тях.

Но само година или две по-късно, математиката се превръща в дисциплина със строги правила и плашещ режим от правилни или грешни отговори. Вместо това трябва да се опитаме да запазим този дух на изследване и отвореност, да пробваме различни подходи и да видим какво работи в различните възрастови групи. Важното при таблиците, например, не са отговорите, а различните възможни взаимоотношения между числата. Важното при уравненията не е решението, а техниките, които използваме, за да разгадаем проблема с логика. Някои от тези упражнения могат да бъдат представени по-скоро като мистерии на Шерлок Хоумс, където фокусът е върху това как се съставят пъзелът от следи, а не само върху това какъв трябва да бъде отговорът.

(снимки: “Френе” архив)

Един мощен начин за запазване на интереса е да свържем математиката с това, което вече интересува децата, било то храна, пеене, танци, рисуване, креативно писане, спорт, Lego, Minecraft или нещо друго. Математическите концепции могат да бъдат свързани с реалния свят, вместо с нещо абстрактно: например, комутативността (свойство в математиката, при което резултатът от операцията не се променя, когато реда на елементите, върху които се прилага операцията, бъдат заменени) може да бъде представена като сухо числово упражнение по типа на 5+2 = 2+5. Или пък можем да я направим по-жива, като обсъдим дали има значение дали чаят се прави като се изсипва гореща вода върху листата за чая или като се пуснат те в гореща вода.

Тези видове подходи ще означават покриване на материала по-бавно. Някои ще твърдят, че това е “изопачаване” на математиката, а то е тъкмо обратното – ние ще учим математика на много по-дълбоко, емоционално ниво, с възможността тези уроци да бъдат напълно усвоени – вместо да принуждаваме учениците да повтарят множество алгоритми, които разбират само повърхностно и ще забравят, щом спрат да ги използват.

Идеята, че някой е “лош” по математиката по природа, е вредна по няколко начина. Тя пренебрегва количеството работа, което е необходимо, за да станеш добър в нея. Това изисква работа. Но тази работа не трябва да е непременно трудна – тя може да бъде предизвикателна, но с чувство за приключение и в крайна сметка да носи награда, вместо отчаяние. Определението “лош” в нещо също така дава на учениците лесен повод да се откажат, а образователната система просто се съгласява с техния отказ, като ги отхвърля като фундаментално неподходящи за математиката.

Накрая, това дава на учители и политици оправдание да не мислят за обучението по по-гъвкав, холистичен и креативен начин, и да създадат нови подходи, предотвратяващи загубата на интерес към предмета.

Тъжна съм, че настоящата система често превръща вълнението на петгодишните в страх, когато станат на осемнадесет. Едно е ясно: ако си мислите, че принадлежите към лагера на “лошите в математиката”, то не е защото вие сте се провалили в математиката. По-скоро системата на преподаване на математика е провалила вашата представа за нея.

__________________________________

Източник: https://www.theguardian.com/books/2023/may/29/what-if-nobody-is-bad-at-maths?CMP=share_btn_url