Когато си говорим за училище, обикновено разискваме учебния процес: методите на преподаване, оценяването, учебниците, програмата. Питаме какви са условията в класните стаи, в колко часът започват и свършват часовете, колко деца има в клас.

Понякога дори не се сещаме да зададем въпроса: “Какво правят децата в междучасията?”

Във “Френе” се учим как да създаваме връзки между нас като хора, между предметите в училище, а от друга страна и между наученото в класната стая и живота извън нея. Тук гледаме на междучасията като на част от този процес на свързване. Те са време за осмисляне на наученото, време за практика, за споделяне, за проектиране, за пример.

Съвсем естествено взехме решението нашите ученици да не разполагат с телефони в свободното си време в училище, но с едно малко уточнение: ние не им ги отнемаме при влизане в клас, не ги заключваме в шкаф, не поставяме забрани да се ползват по време на час или в междучасие.

Нашите ученици просто не носят телефони в училище.

Попитахме децата какви се техните любими занимания в междучасията. Да си признаем, не очаквахме толкова разнообразни идеи за забавления. Всички бяха толкова специфични в отговорите си и толкова въодушевени да разкажат за любимите си игри, че се наложи да пренесем тази дискусия от междучасието в клас и да включим в нея и учителите.

Идеите на децата се пишеха в тетрадките и по дъската, а мястото все не стигаше.

В контраст с обобщението, което прилагаме с толкова лека ръка, че отглеждаме “iPad поколение”, неспособно на истинско общуване, днес искаме да ви разкажем за това как изглежда едно “Френе” междучасие.

– Обичаме да гледаме през прозореца – казва въодушевено Феликс от първи клас и добавя – и да си мечтаем за нещо!

– И да играем на “обувки”! – допълва брат му.

Ако имате път към “Френе”, попитайте първокласниците как се играе на “обувки”! За минути ще се окажете в центъра на вихрушка от деца, послушно седнал на столче, без обувки. И никой няма да ви върне обувките, докато не изиграете играта както трябва! Без значение дали сте на шест, или на четиридесет и шест. И никой няма да ви пита дали сте ученик, или директор на завод.

Чинове, обсипани с лего проекти, градове, построени от пластелин, книги, маски, играчки, боички.

Момичетата организират бързо, демонстративно шоу с танци и песни в коридора пред класната стая. По принцип било по-дълго и интересно, казват, сега нямало време да покажат всичко.

– Обичаме да играем на канадска борба! – появява се от някъде Румен, докато води Миро за ръка – Ето, вижте!

Витан, Марина и Даша обичат да свирят на пиано. Всъщност, във “Френе” всички обичат да свирят на пианото – то е основно място за събиране в междучасието. До него имат достъп всички – и пианисти, и китаристи, и писатели, и математици, и спортисти.

Няма ограничения за това кой свири на пиано и дали е ходил на уроци, за да знае как да прави това. Тъй както никой не би се сетил да забрани на някого, който не е футболист във Висшата лига, да играе с топка.

Във “Френе” често можете да видите деца от различни възрасти и класове да играят на футбол и народна топка, без да делят игрите на момичешки и момчешки.

– А ние се правим на лисици, охлюви и вълци! – казва Дея от трети клас, докато край нас минава Таня, дегизирана с маска и уши на енот. Питаме ги защо напоследък много от тях тичат из коридорите, накичени с опашки и лапи на животни.

– Това са едни хора, които се наричат “Териан”, в момента е световен тренд. – обяснява Дея – Общности, в които хората се въплъщават в животни чрез ролеви игри и носят маски, уши, опашки и ръкавици, наподобяващи животни. Много е забавно!

Жара от четвърти клас строи индианска палатка под едно дърво, докато Кети чете научно-фантастична книга, качена на друго дърво. Твърди, че изглеждала “криндж” и не иска да я снимат. Ние ѝ отговаряме, че е красива.

И тя най-после се усмихва.

Книгите са основна част на атмосферата във “Френе” и се подвизават навсякъде – по чинове, полици, первази, раници… Най-хубавото е, че най-често са в ръцете на учениците.

Тук децата съвсем не на шега четат книги. Говорят си за тях, разменят ги, пишат проекти, правят планове коя ще е следващата. Във “Френе” е съвсем обичайно да виждаме четящи деца във всякакви кътчета и комбинации.

– Наистина ли има училища, в които децата играят на телефони в междучасието? – с ококорени очички пита Алиса от предучилищната група.

Наистина, мила Алиса. И колко е хубаво, че това те учудва. С този въпрос ни припомняш колко големи промени в съзнанието на човек може да настъпят, заради едно мъничко правило, което някога е имало в твоето училище. И колко е важно да направим това правило устойчиво във времето, като не го обличаме в забрани и отнемане на права, а точно обратното – като го заменим със свобода да намерим онова занимание, което ни прави истински щастливи.

За нас този свят на свобода изглежда като едно “Френе” междучасие: Група смеещи се четвъртокласници, седнали на килимче на пода. Ученици в предучилищна група, които не се страхуват да питат, да кажат, да бъдат чути… И да бъдат шумни.

Деца, които не се бият, а дискутират. Които преместват рогат бръмбар от пътечката, за да не го стъпче някой, без и през ум да им мине да го настъпят с крак.

Деца, които се въплъщават в супергерои, режисират филми и ги снимат с въображаеми камери.

Деца, умеещи да създават връзки между рисуване и смятане, думи и емоция, музика и добродетели. Между мечти и проекти. Между голямо и малко.

Деца, които рисуват планети, докато хрупат ябълки.

Във всеки свят без забрани, живее по една Алиса, която не може да повярва, че някъде там съществуват места, където децата биха предпочели да използват телефони, вместо да играят на лисици и елени в междучасието.

Докато наблюдаваме игрите им, започвам да разбираме своето място на възрастни в техния свят. Място, което всъщност не ни задължава да отнемаме права и да заключваме телефони в шкафчета, а тъкмо обратното – обвързва ни с отговорността да им отворим вратички. Да ги научим как да използват свободата си. Да им дадем възможност да правят онова, което наистина искат.

И вярвате или не, когато им позволим да бъдат каквото те решат, без директна намеса от наша страна, децата все си избират хубави роли.

Съвсем, съвсем сами.